Caravan
The animals were breathing noisily in the cold air. The sun had yet to conquer the whole street and the first traders had stopзed in the shadow of the wind tower. Bags were being inspected, ropes – tightened. Onе or two of the men were pulling their pipes, having a quiet conversation. At this time of the day, only some little kids were active, enjoying the morning chill.
More caravans were coming, greeted by shouting.
A tall, well-dressed lady of a certain age stopped by one of the cars. She took her cowl off and looked around. Then she waved at one of the nearby traders and made him double check the cargo and the food for the animals. She looked around again, her face marked by the years on the road.
“Varin!” She tried to call one of the children, but they did not pay the woman any attention. She decided against it and instead waved at another of the men. “Buleno, is there room in the double car?”
“Yes, there is, but I had to load more stuff on the small one.”
“It’s fine. I’m fresh back from the chine. I’ve set it up. Someone will go to the northern stables. We’ll collect the pelts on the way.”
“Right you are, Mersila.” The man tried to get back to his car. The woman looked at the sky, getting brighter every minute. She frowned, thinking, then shouted after the the man again. “Buleno, have you seen my husband?” He shook his head. “Nope. We’re waiting on him, but he hasn’t been around yet.”
“Mersila.” Another one of the traders was now approaching the woman, overhearing her question. He was looking at his feet, as in doubt how to begin. “I saw Kopadil, he’s on guard duty… Uh, long story short, your hubby went out last night, with the others, hunting critters. And drinking. And, uh, there has been a brawl. Now they are in the watch house, sleeping it off.” The man sounded guilty. He took a step back, as if leaving Mersila to think this through. At first she said nothing, only her eyes suddenly became cold and sharp, like daggers. Her lips became a thin line. They all knew she did not lose her temper easily, all the more a reason never to challenge it in the first place. Her husband was a fast one to start swaying, and these days he was spending more time being drunk than sober. But this had never, until now, got in the way of the caravan.
“Buleno.” growled Mersila sudenly, making him jump. “Go to Kopadil. Tell him… tell him we’re leaving at high noon. If I see my husband, I’ll pull his legs off. If Kopadil keeps him in the watch house until we leave, he can come buy straight off me. Tell him so. Tell him to chain my idiot to some chair at least until we’re off, and then he can come trade even before we’ve set up shop. And, he’ll like it.” Buleno nodded and hurried off. Mersila set her eyes on the children.
“Varin!” her tone was so cold and commanding, that the children immediately froze in their tracks, and the nearby traders went quiet, looking their way. “Run away to your uncle. Right this minute! Tell him to be ready to leave, I’m taking him with us to the Barrows. Go on!” The little boy scurried away at top speed, eyes wide with fear that he had somehow done wrong again. Mersila got on one of the cars and put her cowl on. She looked at the other cars and started giving orders. The men obeyed without a word.
Soon the boy was back, running after a young man, who was trying inefficiently to button up his shirt, while clearly still sleeping. His travelling bag was dangling from his shoulder, almost on the ground. “What’s going on? Why is it you need me all of a sudden like this?”
“Danari, come here. You’re coming with us to the Barrows. You’re on your brother’s car. Come on, we’ve still got work to do before leaving. We’re waiting for the damn pitchers any minute.”
“Mersila, what is gong on? Sure, I’ll help, but what is going on?” He dropped his bag and looked around. “Where’s my brother?” Mersila turned towards him sharply and narrowed her eyes. “Your brother, Danari, has been on his last run. He won’t be part of another caravan while I live and breathe! Listen carefully. It’s a bit early for you to start making the runs with us, so make the most of it. And keep it steady. I’m giving you your brother’s car and his place in the caravan. I’ll deal with him when we get back. If you’re late on me just once, or mess something up, I’ll tie you to a stone or leave you somewhere to beg your way back!” She barked the last words, turned away from him and started rummaging through the bags.
Danari just stood there, speechless, until one of the other trades pulled him to the side. It was explained to him to keep it quiet right now and they found him some odd jobs to do, so as to appear busy. The sun covered the whole street now. The kids have moved further away and were shouting again.
Керван
Животните пръхтяха, превъзбудени в хладния въздух. Слънцето още не беше завлядало цялата улица и първите търговци бяха паркирали в сянката на вятърната кула. Проверяваха се чували, стягаха се въжета. Един-двама попридърпваха от лулите си, разговаряйки тихо. По това време само малките деца тичаха наоколо, възползвайки се от хладината на утрото.
Идваха още коли и търговци, посрещани от възгласи и подкани.
До една от каруците спря висока, богато облечена жена на възраст. Свали качулка и се огледа, после махна на един от чакащите и разпореди набързо да се прегледат приготвените вече товари и храната на животните. После пак се огледа. Лицето ѝ беше скулесто и сурово от годините на път.
– Варине! – опита се да подвикне на едно от децата, но хлапетата изобщо не я забелязаха, преследвайки се покрай колелата на каруците. Жената се отказа и махна на един от търговците.
– Булено, освободи ли място в двойната?
– Освободихме, ама трябваше да прехвърля повече в малката кола.
– Нищо. Аз сега се връщам от поста на Ждрелото. Уговорено е, човек отива към северните обори. Ще приберем кожите, като минем оттам.
– Добре, Мерсила. – мъжът кимна и понечи да се върне при каруцата си.
Жената погледна към разсветляващото се небе, присви устни в размисъл, после подвикна пак подир човека.
– Булено, да си виждал мъжа ми?
– Не – вдигна рамене търговецът – и ние го чакаме. Не се е мяркал още.
– Мерсила – приближи се друг от търговците, дочул въпроса. Беше свел леко глава и личеше, че леко се колебае. – Видях Копадил, той е на смяна в стражевата сега… Абе накратко, мъжът ти снощи е излизал с останалите да ловят дребосъци из Голо поле и като се прибрали… абе напили се и се сбили. Сега са в стражевата, сигурно още спят.
Търговецът звучеше виновно. Несъзнателно отстъпи назад, оставяйки Мерсила да осмисли чутото. Жената първоначално не каза нищо, само очите и станаха ярки и остри като ками. Стисна устни ядосно. Всички знаеха, че не избухва лесно, но че човек не бива да застава на пътя и. Мъжът ѝ лесно залиташе и по-често беше пиян, отколкото трезвен, но досега поне успяваше да не пречи на кервана.
– Булено – изръмжа през зъби Мерсила, толкова рязко, че човекът се сепна. – Иди при Копадил. Кажи му… кажи му, че ние тръгваме по обяд. И, че ако видя мъжа си, ще му откъсна краката. Ако го задържи в стражевата, докато тръгнем, може като се върнем да дойде и да пазарува директно от мен. Така му кажи. Кажи му, че ако върже оня глупак на някой стол поне до обяд, после може да дойде да пазарува направо от мен, още преди да сме разпънали каруците. И, че ще остане доволен.
Булено само кимна отсечено и забърза по улицата. Мерсила обходи с поглед децата.
– Варине! – викна внезапно с толкова студен тон, че хлапетата се изпънаха стреснати насред тичането си, а останалите търговци спряха разговорите и обърнаха глави към тях.
– Тичай да викнеш чичо си. Веднага! Кажи му да се стяга за път, щото ще го взимам към Могилите. Беж!
Малкото момченце беше опулило очи, изплашено, че е сторило нещо лошо. Секунда още стоя на място, после отпраши с най-голямата скорост, на която беше способно.
Мерсила се качи на най-близката каруца, вдигна качулката си и като огледа каруците, започна да дава дребни нареждания. Търговците безпрекословно зашетаха.
След малко момченцето се върна, подтичвайки подир млад мъж, който очевидно опитваше да се събуди, докато си закопчава палтото. Неправилно преметнатата на рамо торба почти се влачеше по земята.
– Како, какво има? Защо съм ти с вас, така изведнъж…
– Данари, ела тука. Ще пътуваш за Могилите. Вземаш колата на брат си. Давай, че имаме да стягаме още товар. Всеки момент ще ни докарат делвите.
– Ама Мерсила, какво става? Ще ти помогна, ама… – младежът хвърли торбата настрана и се заоглежда, чудейки се откъде трябва да подхване работата. – Къде е батко ми?
Мерсила се извърна рязко към него и присви очи.
– Брат ти, Данари, си изпътува всички пътувания. Керван повече няма да види докато съм жива! Слушай внимателно какво ти говоря. Рано ти дойде времето да идваш с нас, затова се радвай. И си опичай акъла. На тебе давам колата на брат ти и мястото му в кервана. С него ще се разправям като се върнем. А ти, ако и само един път ми закъснееш или не си където трябва… ще те оставя на някой камък или на някой мегдан да просиш да те приберат, разбра ли! – Жената почти извика накрая, после се завъртя сумтейки и с отсечени жестове взе да прехвърля торби.
Данари остана зашеметен, докато един от другите търговци не го дръпна настрани. Направиха му с жестове знак да си трае и побързаха да му намерят работа.
Слънцето вече покриваше почти цялата улица. Децата се бяха преместили малко по-надалеч и бързо започваха отново да надигат врява.
Wanderers / Скитници 